По Кант...

"Човешкият разум има в един вид от познанията си особената съдба, че се измъчва от въпроси, които не може да отхвърли, защото са му зададени от природата на самия разум, но на които и не може да отговори, защото надхвърлят всяка способност на човешкия разум."

Кант


Питането за трансцендентното е било и ще бъде обект на внимание и цел за превземане от страна на човешкия разум. Търсенето на Смисъла все още играе основна роля в човешкото битие и си остава стремежът му за пълноценното и окончателно самопостигане.
Имануел Кант проблематизира природно заложеното ни влечение към сложното, към това, което е ОТВЪД. То е някакво трескаво безпокойство, някаква жажда за метафизичната истина; защото ако сетивността и разсъдъкът се задоволяват с наличните познания и априори, то умът е този, който винаги се е стремял да проникне зад тези граници, така стягащо затварящи света.
Според Ерих Фром разумът е "дар за човечеството, същевременно и негово проклятие. Той принуждава човека непрекъснато да се занимава с разрешаването на собствените му сами по себе си неразрешими проблеми" ("Природата на човека и неговия характер"). Но не е ли това тъпчене на едно място? Какво правим ние? Съзнанието ни е обременено от едно странно впечатление, което сякаш имаме по рождение - това за някаква мъглива, неясна отговорност, някакво особено себеочакване за стоицизъм, мъдри постъпки, опити за допускане на по-малко грешки и за повече правилни решения... За нас естественото заключение от впечатлението е достигането на абсолютното познание, затова сме приели, че е напълно нормално да изследваме онова, което е "по-свръх" от нас, например природата или идеята за Бог. При това го правим с твърде "крайна самонадеяност" според Паскал. Човешката несъразмерност, която той изважда на показ пред света, както и констатацията, че от въпроса "Какво е човекът в безкрая?" следва отговорът "средина между всичко и нищо" показват, че нашата най-висша възможна субстанция - разумът - е несъразмерна спрямо въпросите, които я измъчват, следователно е невъзможно да им се отговори, както е ясно и следствието, че нашата срединна човешка природа не може да познае крайното, а дума да не става за онова метафизично извън него! Дори средството, с което разумът си служи, за да познава и изразява познанието си - езикът - има своите предели. Според Витгенщайн не можем да назовем онова, което разумът не съумява да прехвърли от висшите нива в априорните форми: "За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи." Не можем да изричаме нещо, за което нямаме конкретно изваяна мисъл. Неща като отвъдното (задгробният живот), същността на душата, Бог, смисъла на живота, универсалните принципи и взаимовръзки в начина на съществуване на Вселената... Осмислянето на тези трансцендентални истини би било съвършената, абсолютната достатъчност в значението на човешкото битие. И всъщност това е целта, която човешкият разум се опитва да постигне. Само дето е обречен да бъде ограничен от собствената си крайност, непълноценност, затова е и предварително предопределен да изплъзва от обсега си безкрайното.
Наистина: в него има нещо специално, божествена частица, която ни отличава от зверовете (според Фром и Мирандола), но е очевидно, че в този живот на земята на човешкия разум е определено да бъде само предпоставка, зачатък, начало, лекичко докосване "едва" до същественото. Интересното може би идва след края на земното съществуване; така поне твърдят източните религии и философии. Ако приемем, че нашите "тук" и "сега" са просто моментни нива за самоусъвършенстване и че следващото ниво е отвъд смъртта, тогава можем да бъдем спокойни. Ще можем да пуснем разума по течението, за да се носи той към Абсолютното, заело измамващо близка позиция около нас. Оттук нататък, казва Кант, нещата ще могат да бъдат "в себе си", да ни се разкриват постепенно, а илюзията, че те са на ръка разстояние от нас, да осмисля функциите на разума и по-нататъшната му работа. По този начин сякаш Кант дава отговор на питането за смисъла на човешкото съществуване "тук" и "сега". Което, струва ми се, е напълно достатъчно.
Ако отново се вгледаме в поставения фрагмент ще установим, че започва и завършва с едно и също нещо: "Човешкият разум... човешкия разум." Като че ли в самото изказване Кант вече е несъзнателно оповестил пределите на познанието, което (може би по някаква воля Свише) имаме право да получим. Всяко значително знание започва и завършва в разума. Той е и началото, и краят, той е ПРЕДЕЛЪТ. Несъразмерната човешка средина спрямо Универсума, посочена от Паскал, дуалистичните, противоречиви лутания на Фром и непълноценността на езиковите средства за познание от Витгенщайн перфектно обобщават гениалната мисъл на Имануел Кант. Съвсем естествено е след такива разсъждения и след заключението, че на това "ниво" разумът е пределен, да се запитаме: " Какво следва за нас оттук нататък?!"... Най-правилният отговор на този въпрос е... не знам. Наистина. Не знам какво е било и какъв съм бил преди да се родя, не знам какво ще бъде и след като умра. Не знам. Но ще разбера какво има след живота, а това е нещото, което знам със сигурност.

The Apartment Upstairs

Me and my little sister were staying home alone a night ago, because our mother was out of town to work, and our father was abroad.
It was two in the morning and I was still in front of the computer, while my sister was sleeping in the bedroom with the lights on.
Finally I felt really sleepy and decided to go to bed. I turned off the kitchen lights and went to the bathroom. There was where I heard the water being flushed in the bathroom from the upper apartment. I thought nothing of it and went to the bedroom. Just as I put on my pijamas I remembered I didn't turn off the computer and went back to the kitchen. I turned it off and was about to leave the room, when I heard cracking steps from upstairs. In the kitchen above. I again thought nothing of it and went to sleep.
I heard them again, this time in the room above our bedroom. It was like a pair of step shoes was knocking on a hollow wooden floor.
I started to count, and shiver at the same time. First it knocked seven times. Then it reduced it to five times, then three, and the last knock was just once.
Suddenly an awful thought crossed through my mind - there was nobody in that apartment. There was once an old woman with her two sons, but now she was living in a village and the boys were abroad. Also, another horrible thought - I could hear the noise no matter the room I was in. Could this... thing, follow me in some way?! It knew in which room I was - first in the bathroom, then in the kitchen, and then - in the bedroom?!
I was cuddling in bed, scared by these things, when I realized the knocking had stopped. I counted 7, then 5, then 3, then 1... at an interval of two... And when I heard the last knock, I somehow knew what was going to happen - there was nobody there anymore. The person (or something) was coming downstairs!!!
Just as I thought that, I heard knocking on my front door. This was when my heart went down my spine. I was so afraid I needed to go to the bathroom. I was very worried about my sister who was sleeping so still. I went out in the corridor to check through the spy hole, but it was dark outside in the landing. But I could see a dark silhouette from the other side of the door. He was breathing heavily. I couldn't make a sinlge move!! I thought of a phone, but my bill wasn't paid and I couldn't make any calls. I felt so helpless and frightened, horror was bumping simultaneously with my heart.
I silently stepped back and went back to the bedroom. I woke my sister up and, trying not to scare her, explained to her that we must go to the kithen (the only room whose door can be locked). We went there, I locked the door and grabbed a knife.
I didn't fall asleep until dawn.
In the morning I went outside.
There were steps of muddy shoes on our doormat, so I called the police.
When they came, they found the upper apartment's front door wide open, with all the furniture upside down, all the place covered with muddy steps.
They haven't caught the person yet...

There were horses, and the rain...

One day I was coming back home from my village. I was with my grandma and grandpa, who was driving the car. The weather was rainy and grey.
As we were travelling down the road which takes us out of the village, I suddenly saw a horse running across the road from one field into the other (there were fields on both sides of the road; and there was nothing in them, so whoever enters can easily be seen). It was a blurred vision because rain drops were falling on the front glass of the car.
In the next moment a little pony followed the mother into the field!
I was a little astonished, as my grandparents didn't seem to notice them. I told to myself, "When we get closer to the place where I saw them entering, I'll check..."
We got closer to the place and... there was nothing there, absolutely NOTHING. How surprising!!!
We passed over the place, but there were no horses, no men, nothing. Just a vast empty field. How strange...
I still think these blurred images were Earthly elementals. I'm very interested in the Earth's spirits and I think that day I saw two of them.
They were taken just like from a fairytale. And they went back into it...