"Човешкият разум има в един вид от познанията си особената съдба, че се измъчва от въпроси, които не може да отхвърли, защото са му зададени от природата на самия разум, но на които и не може да отговори, защото надхвърлят всяка способност на човешкия разум."
Кант
Питането за трансцендентното е било и ще бъде обект на внимание и цел за превземане от страна на човешкия разум. Търсенето на Смисъла все още играе основна роля в човешкото битие и си остава стремежът му за пълноценното и окончателно самопостигане.
Имануел Кант проблематизира природно заложеното ни влечение към сложното, към това, което е ОТВЪД. То е някакво трескаво безпокойство, някаква жажда за метафизичната истина; защото ако сетивността и разсъдъкът се задоволяват с наличните познания и априори, то умът е този, който винаги се е стремял да проникне зад тези граници, така стягащо затварящи света.
Според Ерих Фром разумът е "дар за човечеството, същевременно и негово проклятие. Той принуждава човека непрекъснато да се занимава с разрешаването на собствените му сами по себе си неразрешими проблеми" ("Природата на човека и неговия характер"). Но не е ли това тъпчене на едно място? Какво правим ние? Съзнанието ни е обременено от едно странно впечатление, което сякаш имаме по рождение - това за някаква мъглива, неясна отговорност, някакво особено себеочакване за стоицизъм, мъдри постъпки, опити за допускане на по-малко грешки и за повече правилни решения... За нас естественото заключение от впечатлението е достигането на абсолютното познание, затова сме приели, че е напълно нормално да изследваме онова, което е "по-свръх" от нас, например природата или идеята за Бог. При това го правим с твърде "крайна самонадеяност" според Паскал. Човешката несъразмерност, която той изважда на показ пред света, както и констатацията, че от въпроса "Какво е човекът в безкрая?" следва отговорът "средина между всичко и нищо" показват, че нашата най-висша възможна субстанция - разумът - е несъразмерна спрямо въпросите, които я измъчват, следователно е невъзможно да им се отговори, както е ясно и следствието, че нашата срединна човешка природа не може да познае крайното, а дума да не става за онова метафизично извън него! Дори средството, с което разумът си служи, за да познава и изразява познанието си - езикът - има своите предели. Според Витгенщайн не можем да назовем онова, което разумът не съумява да прехвърли от висшите нива в априорните форми: "За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи." Не можем да изричаме нещо, за което нямаме конкретно изваяна мисъл. Неща като отвъдното (задгробният живот), същността на душата, Бог, смисъла на живота, универсалните принципи и взаимовръзки в начина на съществуване на Вселената... Осмислянето на тези трансцендентални истини би било съвършената, абсолютната достатъчност в значението на човешкото битие. И всъщност това е целта, която човешкият разум се опитва да постигне. Само дето е обречен да бъде ограничен от собствената си крайност, непълноценност, затова е и предварително предопределен да изплъзва от обсега си безкрайното.
Наистина: в него има нещо специално, божествена частица, която ни отличава от зверовете (според Фром и Мирандола), но е очевидно, че в този живот на земята на човешкия разум е определено да бъде само предпоставка, зачатък, начало, лекичко докосване "едва" до същественото. Интересното може би идва след края на земното съществуване; така поне твърдят източните религии и философии. Ако приемем, че нашите "тук" и "сега" са просто моментни нива за самоусъвършенстване и че следващото ниво е отвъд смъртта, тогава можем да бъдем спокойни. Ще можем да пуснем разума по течението, за да се носи той към Абсолютното, заело измамващо близка позиция около нас. Оттук нататък, казва Кант, нещата ще могат да бъдат "в себе си", да ни се разкриват постепенно, а илюзията, че те са на ръка разстояние от нас, да осмисля функциите на разума и по-нататъшната му работа. По този начин сякаш Кант дава отговор на питането за смисъла на човешкото съществуване "тук" и "сега". Което, струва ми се, е напълно достатъчно.
Ако отново се вгледаме в поставения фрагмент ще установим, че започва и завършва с едно и също нещо: "Човешкият разум... човешкия разум." Като че ли в самото изказване Кант вече е несъзнателно оповестил пределите на познанието, което (може би по някаква воля Свише) имаме право да получим. Всяко значително знание започва и завършва в разума. Той е и началото, и краят, той е ПРЕДЕЛЪТ. Несъразмерната човешка средина спрямо Универсума, посочена от Паскал, дуалистичните, противоречиви лутания на Фром и непълноценността на езиковите средства за познание от Витгенщайн перфектно обобщават гениалната мисъл на Имануел Кант. Съвсем естествено е след такива разсъждения и след заключението, че на това "ниво" разумът е пределен, да се запитаме: " Какво следва за нас оттук нататък?!"... Най-правилният отговор на този въпрос е... не знам. Наистина. Не знам какво е било и какъв съм бил преди да се родя, не знам какво ще бъде и след като умра. Не знам. Но ще разбера какво има след живота, а това е нещото, което знам със сигурност.
No comments:
Post a Comment