Early Mornings (Or The End I'm Craving)

Yaaaawwwwnnn........
Every single time. It's always too early and somehow time is never enough.
I know every move I make, following the tortured opening of my eyes at 5 o'clock. Oh, God. I always touch the floor with the same leg (appears to be the left one). Always put on my clothes in the same order, always put my makeup on in the same way. My face is one and the same every morning.
No time for coffee. I grab one on the run.
One hour of walking (I friggn' hate public transport).
My. I need escapism at any cost. One month stays between me and my desired vacation.
I am going to forget who I am and where I am situated most of the time, for a week or so. Just me, my friend, and the sea. I don't wanna know anything else. Especially the fact that time is never enough. I'll just disappear to the world.
Poof! ^.^

Махам се.

От хората се махам.

Снощи преди заспиване си мислех как няма да има и най-микроскопична полза от това, че записах психология. Снощи достигнах до извода, че няма да мога да се справя. С тях.
С вас.
Но няма нищо, което да не е наред; аз много ви обичам. Колкото повече ви обичам обаче, толкова по-малко ви вярвам.
Не мога да си представя, че след години ще попивам тайни, ще разкопчавам сърца, ще оголвам рани, ще извършвам дисекции на души...

И ето го парадоксът. Хората ще трябва да се доверяват на мен, не аз на тях. При това да ми се доверят достатъчно, за да ме пуснат да маневрирам вътре в тях. И тук има още една аномалия.

Те се боят. Всеки един от нас се бои да се покаже. То и затова думата "безусловност" вече я има само в речниците. Те няма да се страхуват от мен - психолога, но ще бягат в пълна паника от мен - човека.

Интересно кога и как е започнало всичко това.
И кога и как "уязвимост" и "слабост" станаха думи, равнозначни на "смърт".

Интересно. Наистина.
Затова и аз се махам.
От хората се махам.

И ако някога стигна до кабинет по психотерапия, ако някога срещу мен започнат да сядат хора, усещащи описаното дотук, то аз ще ги обичам. Но ще им повярвам чак когато се излекуват.
Чак когато повярват.

Така че - махам се. Отивам да се крия. Отивам да консервирам и запазя онова, което си заслужава да бъде подарено на някой, който вярва.

Разбира се, че обичам хората.
Истината е, че никъде не отивам. Именно затова се махам.

Винаги има едно "Но..."

Погледът - мътен.
Юмруците - свити.
И някаква безметежна болка в гърдите.

Стаята - празна.
Прозорецът - тъмен.
И някаква тежест спуска се стръмно.

В огледалото - образ.
Сърцето - заключено.
Стегнато, свито, измъчено.

Но...

Сред самотата - докосване.
Надеждата - стресната.
И сърцевината май не е фатално засегната.

Доверието - смачкано. Но разгъващо се бавно.
Като криле на пеперуда е събудено.
Мисля. че мога да вярвам. Мисля, че мога да бъда.

И като че ли... да обичам, без да съм принудена.

10 Grateful Things on the 5th of February

1. The sunny, warm weather
2. Passed my most difficult exam
3. Saw my colleagues and laughed real hard for the first time in so long
4. Took a sweet nap
5. That helpful and sweet colleague of mine
6. Proved to myself I can pull through whatever
7. Heard from my family on the phone
8. Tidied and reordered the stuff in my room
9. The balance in Universe was clearly demonstrated to me
10. I became a little stronger!