Махам се.

От хората се махам.

Снощи преди заспиване си мислех как няма да има и най-микроскопична полза от това, че записах психология. Снощи достигнах до извода, че няма да мога да се справя. С тях.
С вас.
Но няма нищо, което да не е наред; аз много ви обичам. Колкото повече ви обичам обаче, толкова по-малко ви вярвам.
Не мога да си представя, че след години ще попивам тайни, ще разкопчавам сърца, ще оголвам рани, ще извършвам дисекции на души...

И ето го парадоксът. Хората ще трябва да се доверяват на мен, не аз на тях. При това да ми се доверят достатъчно, за да ме пуснат да маневрирам вътре в тях. И тук има още една аномалия.

Те се боят. Всеки един от нас се бои да се покаже. То и затова думата "безусловност" вече я има само в речниците. Те няма да се страхуват от мен - психолога, но ще бягат в пълна паника от мен - човека.

Интересно кога и как е започнало всичко това.
И кога и как "уязвимост" и "слабост" станаха думи, равнозначни на "смърт".

Интересно. Наистина.
Затова и аз се махам.
От хората се махам.

И ако някога стигна до кабинет по психотерапия, ако някога срещу мен започнат да сядат хора, усещащи описаното дотук, то аз ще ги обичам. Но ще им повярвам чак когато се излекуват.
Чак когато повярват.

Така че - махам се. Отивам да се крия. Отивам да консервирам и запазя онова, което си заслужава да бъде подарено на някой, който вярва.

Разбира се, че обичам хората.
Истината е, че никъде не отивам. Именно затова се махам.